ЧЕСТИТ ПЪРВИ НОЕМВРИ – ДЕН НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

1 ноември – денят на народните будители. Все още като че ли не можем да осъзнаем същността на този празник. Той официално влиза в празничния календар на България през 1922 год. по предложение на Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение от правителството на Александър Стамболийски. Според някои източници идеята му е подсказана от обикновен селянин, който му написал в писмо, че трябва да отдаваме почит на „големите” българи - Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов. „Те са ни спасили и направили народ, тях трябва да почитаме, от тях само ще се научим как да се оправяме сега и утре, ако трябва...”
Днес, в тези безпътни времена, когато физическото оцеляване е на първо място, може би имаме голяма нужда да си припомним тези, който мечтаеха „за чиста и свята република”. За тези, които не пожалиха ни младост, ни живот, за да съществува на политическата карта независима България. Тези, които „събудиха” българския дух, запазиха през вековете българския език и българските традиции. Колко актуално днес звучи упрекът „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш своя език?”. И отново трябва да се обърнем към историята си и да почерпим сили и увереност, че е гордост да кажеш „аз съм българче”.
Желая честит празник на всички учители и просветители! Те са днес нашите будетели, които с много търпение отварят сърцата на децата ни за знания!
Честит празник на всички!

есен, есен - мил сезон...

***
Моят сезон е есента,
Обичам с погледа си аз да гоня
слънчевите зайчета сред сенки златни
или капките дъждовни,
потъващи в море от огън, да следя.
Пулсира топлина по мойте вени,
изтласквана от есенното, щедрото сърце.
Зарежда ме с енергия, надежди
за дългите, студени, зимни нощи.

***

Есен.
Водопад от листа.
Красота!
Но защо е тази тъга?
Дали не виждам моите мечти?
Умиращи!
Очакващи снега!
Не! Крият се...До пролетта.

***
Таз есен - толкова красива
С топлите си багри
И прашинки златни –
Същински пир за моите сетива е!

***

Национални фолклорни празници Смолян 2009

За Бога, братя, гласувайте!

Тези дни в Интернет пространството и не само там се разгоря спор дали да се гласува или не. Аз гласувах. Гласувах, защото искам аз да определя кой да ме представлява в Европейския парламент. Гласувах за този, който според мен работи и ще продължава да работи за България, ще мисли първо за българските интереси и чак тогава за партийните. И не на последно място за този, който най ще си заслужи онази голяма заплата.
Ще гласувам и на парламентарните избори. Защото не искам да ме управляват хора, които са избрани, защото за тридесет сребърника са купили някого. Хора, избрани от други, които могат да запомнят само номера на бюлетината, а не и за какво са изборите.
Бях повече от шокирана в един от репортажите в изборната нощ да чуя как член на комисия обяснява на избиратели на език, различен от българския в избирателна секция в Република България. И това излъчено по новините в най-гледаното време.
Не мога да се съглася, че това е бъдещето ми. Ще гласувам, защото искам този, който ме управлява да мисли първо за България. Който милее за България и хората тук. Който ще работи в насока младите хора да учат и остават в България, да раждат тук своите деца. Децата на България! За да пребъдем като народ. Може и да съм наивна, но вярвам, че все още има такива политици.
Да, моят глас е капка. Но „капка по капка вир става” са казали мъдрите хора. Нека се вземем в ръце и да направим своя избор. Затова ви призовавам: За Бога, братя, гласувайте! Гласувайте с разума си! Направете си труда да пуснете бюлетина, не оставяйте бъдещето в ръцете на другите! Нека решим аз, ти, всички ние...

Пролетни багри

Честит 24 май - Ден на славянската писменост и култура

Поздравявам всички с най-светлия, най-чистия български празник - 24 май – Ден на славянската писменост и култура!

Нека запазим езика си! Нека запазим живи традициите си! Нека научим децата си да пишат правилно на български език, а не на този от Интернет чата и SMS-сите! Да върнем интереса им към българските поети и писатели. Да им разкрием красотата на писаното слово изобщо и да запалим желанието им да четат.

Да не забравяме, че българският език, българските традиции ни обединяват като нация и ни отличават от другите народи. Да бъдем европейци, но да не забравяме корените си!

Честит празник на всички!

Поздравявам ви със стихотворението на великия Иван Вазов

Българският език

Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди

за радост не – за ядове отровни.

Език прекрасен, кой не те руга

и кой те пощади от хули гадки?

Вслушал ли се някой до сега

в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ

се крий в речта ти гъвкава, звънлива-

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,

охулен, опетнен със думи кални:

И чуждите, и нашите, във хор,

отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплатиш във теб

създаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп –

за груб бъртвеж те само бил орисал!

Туй слушам се, откак съм на света!

Се туй ругателство ужасно, модно,

се тоя отзив, низка клевета,

що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам

и той ще стане мойто вдъхновенье,

и в светли звукове ще те предам

на бъдещето бодро поколенье;

Ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий бляск ще те покажа,

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

Иван Вазов

Пловдив, 1883

Искам и Вуте, и Нане да са добре

Смятам, че „Моят любим литературен герой” е полезен конкурс. Най-малкото, защото се предполага, че гласуващите, независимо как, ще прочетат есето, за което ще дадат глас. И така ще се докоснат до други хора, до други книги, до други светове.

Включих се в този конкурс с удоволствие. Есето ми е плод на действително преживяни емоции. Всеки ред от него е действителност. Естествено включвайки се в конкурса, прочетох и есетата на „конкуренцията”. Бях очарована от факта, че предимно млади хора участват в конкурса. Може би аз съм един от „ветераните”. Което означава, че младите четат. И че въпреки компютърните игри, множеството филми и какви ли не съвременни технологии, четенето на книги си остава.
Много от другите есета ми допаднаха. Обичам да си „сверявам” часовника с другите. Например, не бях поглеждала на Снежанка по този начин, „Малкият принц” си е класика и много истини са скрити в тази книга. Спомням си часовете, когато класната ни четеше книгата и плачеше. Тогава не разбирах защо, но години по-късно препрочитам редовете и откривам старите истини за себе си. Не мога да не се съглася, че Бай Ганьо продължава да е актуален герой и днес. За съжаление! И е прав е участникът, който пише, че той е любимия си литературен герой. Защото ние сме живи хора, с реални тревоги, попадаме в реални ситуации и действаме реално. И така откриваме в себе си по нещо от всеки литературен герой – смелост, честност, наивност, подлост, нужда от любов...
Нормално е всеки да иска да спечели. В крайна сметка затова е конкурс. Вече не следя гласуването, защото фактът, че се гласува против мен, без дори да е посетен блога, ме разочарова. И ако спечеля аз, искам да спечеля, защото хората гласуват за мен, а не против друг. Победата е важна, но не на всяка цена.
Благодаря на всички, които прочетоха есето ми и гласуваха за мен. Особено съм благодарна за добрите думи, написани като коментар. Радвам се, че с думите си, съм достигнала до тези хора. Накарала съм ги да почустват нещо добро. Което е и целта ми.
Не знам колко хора ще прочетат тези редове. Надявам се тези, които посещават блога ми, и за в бъдеще да намират в него полезна и приятна информация. Да го напускат с добри чувства към авторката му и към написаните слова. Да са заредени с положителна емоция напук на стреса в ежедневието. Защото перефразирайки една мисъл аз искам и Вуте, и Нане да са добре.
Благодаря!
P.S. Горното е написано на 6 май 2009, но по етични причини го качвам сега в блога си. С много мои положителни гласове се случи нещо странно и изчезнаха. Но за себе си съм победител, защото много хора ме подкрепиха и харесаха словото ми. А това е най-важното.

Има едно щастие...

В средата на 80-те години група ученици са се събрали и говорят за своите мечти и желания, обсъждат любими професии. Много от момичетата искат да са учителки. Това е нормално - все пак е средата на 80-те и фолк-дивите не съществуват. Една ученичка става и обявява, че иска не просто да е учителка, но иска да е учителка в родопска махала. Това желание предизвиква леко учудване дори в онези времена.

Днес сигурно си мислите как са му промили мозъка на това дете с партийни идеи. Но няма да сте прави. Сигурна съм, защото това съм аз преди повече от 20 години. И току що бях прочела „Има едно щастие” на Лиляна Александрова. Толкова бях възхитена от нейната Милена – обикновено момиче от големия град, току що дипломирало се педагогика и тръгнало само да следва мечтите си. Толкова чаровна и необикновена бе за мен тази Милена. Крехка на външен вид девойка, която проявява толкова сила и твърдост. Четейки, аз си представях живо обстановката, хората. Малката училищна стаичка оживяваше в съзнанието ми, изпълнена с детските гласчета на невръсните й ученици. Съчувствах на неволите на обикновените планинци. Ядосвах се на безхаберието на колегата на Милена. Сякаш се бях пренесла там, във Велковата махала.

Лично аз не бях ходила в Родопите. Всичките ми познания се базираха на уроците по история и по география. Така чрез Милена аз откривах един нов, непознат свят. Възхищавах й се за упоритостта. Откривах през очите й красотата на една планина. Запознавах се с нови хора и обичаи. Изживявах нейните тревоги и радости. Толкова романтично и очарователно ми се струваше ежедневието й на учителка. Като мисионерка, която открива нов свят за деца, чийто свят е една махала. Открива им красотата на писаното слово. Показва им как да виждат и отвъд хоризонта.

Разбира се, когато пораснах почти бях забравила за тази си мечта. Животът ми се стече така, че завърших техническо образование. Но мечтите затова са мечти. Да се сбъдват. Първо любовта ме отведе в Смолян – един красив планински град. А после започнах работа като преподавател. Което си е направо един вид сбъдване на детската ми мечта, както ми напомни приятелка от детството.

Не се питам какво ли щеше да бъде, ако бях прочела друга книга и бях пожелала друго. Важното е, че една книга, написана с много любов за Родопите и за хората, живеещи тук, може би определи несъзнателно живота ми. И сега казвам на младите хора да не се страхуват да мечтаят и да не се отказват да следват мечтите си. Защото мечтите се сбъдват! От опит го зная.