сряда, 22 април 2009 г.

Има едно щастие...


В средата на 80-те години група ученици са се събрали и говорят за своите мечти и желания, обсъждат любими професии. Много от момичетата искат да са учителки. Това е нормално - все пак е средата на 80-те и фолк-дивите не съществуват. Една ученичка става и обявява, че иска не просто да е учителка, но иска да е учителка в родопска махала. Това желание предизвиква леко учудване дори в онези времена.

Днес сигурно си мислите как са му промили мозъка на това дете с партийни идеи. Но няма да сте прави. Сигурна съм, защото това съм аз преди повече от 20 години. И току що бях прочела „Има едно щастие” на Лиляна Александрова. Толкова бях възхитена от нейната Милена – обикновено момиче от големия град, току що дипломирало се педагогика и тръгнало само да следва мечтите си. Толкова чаровна и необикновена бе за мен тази Милена. Крехка на външен вид девойка, която проявява толкова сила и твърдост. Четейки, аз си представях живо обстановката, хората. Малката училищна стаичка оживяваше в съзнанието ми, изпълнена с детските гласчета на невръсните й ученици. Съчувствах на неволите на обикновените планинци. Ядосвах се на безхаберието на колегата на Милена. Сякаш се бях пренесла там, във Велковата махала.

Лично аз не бях ходила в Родопите. Всичките ми познания се базираха на уроците по история и по география. Така чрез Милена аз откривах един нов, непознат свят. Възхищавах й се за упоритостта. Откривах през очите й красотата на една планина. Запознавах се с нови хора и обичаи. Изживявах нейните тревоги и радости. Толкова романтично и очарователно ми се струваше ежедневието й на учителка. Като мисионерка, която открива нов свят за деца, чийто свят е една махала. Открива им красотата на писаното слово. Показва им как да виждат и отвъд хоризонта.

Разбира се, когато пораснах почти бях забравила за тази си мечта. Животът ми се стече така, че завърших техническо образование. Но мечтите затова са мечти. Да се сбъдват. Първо любовта ме отведе в Смолян – един красив планински град. А после започнах работа като преподавател. Което си е направо един вид сбъдване на детската ми мечта, както ми напомни приятелка от детството.

Не се питам какво ли щеше да бъде, ако бях прочела друга книга и бях пожелала друго. Важното е, че една книга, написана с много любов за Родопите и за хората, живеещи тук, може би определи несъзнателно живота ми. И сега казвам на младите хора да не се страхуват да мечтаят и да не се отказват да следват мечтите си. Защото мечтите се сбъдват! От опит го зная.